Гората

Когато вървиш много нагоре по планината, стигаш до една хубава, непокорна гора. Тук имаше най - различни животинки, които живееха спокойно, защото знаеха, че почти никой не е разгадал за съществуването на това място.

От вече няколко години знам че съм различнаАз съм магьосник-некромант.Но все още не мога да свикна с това.От начало правех лесни магии и обрети скришом от родителите си и малките ми брат и сестра,но сега...След като знаят всичко става все по-странно.Като за начало съживих духа на дядо си в урната с неговата пръст.И сега не може да се търпи.А с течение на времето започнах да виждам и черни сенки,които наистина ме плашеха.Но след като заминах от родното ми място и започнах да пътувам на длъж и шир разбрах много неща.Едно от тях беше не прави-неща за които после ще съжаляваш.Така и стана.Забърках се в проблеми,които ми докараха много беди,но за щастие успях да се справя с положението.Дори нещо повече.Разбрах какви са тези сенки.И да си призная не останах особено впечатлена.Това бяха духове на рзлични хора,които търсеха помоща ми.И тъй като аз съм възпитана в патриерхалн семество трябваше да им помогна.Понякога духовете сами намираха своя път,а понякога ми се налагаше да им помагам много повече отколкото трябва.Но с течение на годините започнах да ставам добра.Служех си само с магиите като вече почти забравих за немагичния свят.Но вмомента стоя в гората.Цялата съм на ранички,с бодли и с раздърпани дрехи.Косата ми най-вероятно е в окаяно състояние,но такаве е цената като си човак като мен.
Днес спасявах духа на едно существо.То ме преследваше от много дълго време и постоянно ми даваше знаци какво да правя.Първоначално ми овтаряше да му помогна после говореше за града Хестия,а накрая и гората.И тъй като не можах повече да издържа се наложи да помогна.И оттогава обикалям гората в търсене на труп,който не знаех дали е на момче или на момиче.Просто търсех труп,а неговия дух витаеше зад мен.Празненството беше пълно.
И така вървейки стъпих на нещо.Погледнах надолу към ожуления си крак и видях само шума,но със сигурност под изгнилите листа имаше и още нещо.Дръпнах кракът си от там и клекнах.С ръце започнах да ровя като куче.Търсех.А който търси намира.Така изведнаж забелязах нещо като клон.Дръпнах го и то не се оказа клон,а част от крак.По наученото в училище това ми приличаше по-скоро на големия пищял.
-Е,май намерих това което митрябва.
Изправих се като си изтупах ръцете .Бръкнах в джоба на мантията си и изкарах едно шишенце с прах.Посипах малко отгоре и произнасох думи на древен език.След малко мястото с трупа светна и шумата изчезна.Съвсем ясно и отчетливо видях трупа.По черепа познах че е на момиче.После погледнах към сянката,която ме следваше и я попитах:
-Това ти ли си?
Тя се поклони и аз приех това като за "да".После чрез магия изкопах един роф и преместих костите в дупката.Зарових ги,а отгоре на имровизирания гроб направих окраса като цялата беше в цветя и мрамор.А духа изчезна.Ето още едно добро дело беше направено.Момичето просто искаше да бъде поглебан подобаващо.И за да бъде всичко както по реда си коленичих пред гроба и започнах да мълвя молитва за спасението на дувата,на това момиче.
Когато приключих се изправих и се отдалечих от мястото без повече да погледна назад.Миналото си оставаше минало и не трябваше да се връщаме към него.Трябваше да живеем в настоящето.Затова се спрях пред едно много голямо и старо дърв за да си почина.Трябваше да събера сили преди отново да мина през тази гора,която най вероятно приличаше на Ада.

Страхотно! Просто няма що! Уж съм вампир, а чувството ми за кординация го няма. Понякога като се отнеса в мислите си и забравям за заобикалящия ме свят. В повечето случии се питам какво щеше да стане, ако Себастиян все още беше тук. Какво ли щяхме да правим в момента?! Е, със сигурност нямаше да си поправям път из тези дървета, лияни и какво ли още не.
Докато вървях през гората, търсейки изход забелязах едно момиче, подпряло се на едно от милионите дървета. Изглеждаше... изтощено.
- Хей! - викнах аз и се запътих към нея. Честно казано не познавах никой тук и щеше да ми бъде приятно да завържа поне един разговор през първия си ден.
Момичето ми изглеждаше различно. Определено не бе вампир, но и за човек не можеше да мине. Имаше нещо различно във въздуха около нея. Може би беше елф... или фея.
- Аз съм Катрин. Приятно ми е!

Не знам защо толкова много ви мързи да четете правилата! Пише се само в 3то лице! Писна ми да го повтарям. Внимавайте, защото при още едно подобно мнение директно трия!

Момичето бързо отвори очи.Изправи се в нормална стойка и вдигна брадичка,както повелява етикета.Погледна към мястото от където идваше гласа.И там стоеше едно момиче.Това беше добре.Разговорът им щеше да премине леко,а ако изникнеше нещо извънредно щеше да се справи със ситуацията.Леко се усмихна като и Хелена тръгнах към нея.Поогледа я и ваднага разбра,че е вампир.Но какво търсеше тук?По принцип вампирите които магьосницата познаваше не одобряваха много гористите местности.А това момиче на име Катрин се беше сляло направо с природата.
Тогава и подаде леко ръка за да се здрависат и се представи:
-Името ми е Хелена.Хелена Танър.И на мен ми е много приятно,че се запознахме.А ще смея да попитам,какво търсите тук?
Зададе направо въпроса си нез овъртания.

Момичето на име Катрин сигурно щеше да отговори нещо от сорта на "Търся си малкия обяд" или "Изгубих се" ,но Хелена не я изчака да довърши.Просто се усмихна любезно и реши да отговори на някаква тема каквато и да е.
-Ако сте се изгубили вървите в грешната посока.Трябва да се обърнете и да тръгнете на юг.Ето и компас.
Момичето подхвърли едно малко джобно компасче на събеседничката си.После продължи да говори като спазваше лекия тон:
-Извинете е,но трябва да вървя.Имам още много работа за вършене,а външния ми вид е неподобаващ.
И започна да върви по пътя по,който беше тръгнала.Като отново получаваше удари от рънките и храстите по пътя си.

Поредния лов..поредната жертва..поредното мъртво момиче, което Деймън щеше да захвърли някъде из горите или просто да го изгори. Това бе най-омразната част - прикриването на следите му. За една вечер му се случи да си храни два пъти, но това нямаше значение. Все пак какво значение имаше дали ще са две, три или пет мъртвите момичета. Те сами си го бяха заслужили със своята непредпазливост. Сега Деймън трябваше да намери място, където да скрие новия труп. След “вечеря” Деймън бе с подновени сили и не му бе трудно да скрие тялото. Откри една страхотна гора – мрачна и страховита, непроходима за обикновен човек. Бързо стигна до вътрешноста й и захвърли тялото, като някой остатък за животните. Салватор наостри слухът си, но единственото което чуваше беше различнити диви животни. И без това беше на страхотно място, поне можеше да си поразходи и да поразгледа, помисли си кръвопиеца. Този път реши да се движи бавно като обикновен човек, но след дълго чу някой да се приближава, затова се покри зад едно дърво, защото това определено беше всичко друго, но не и човек.

"Ще побягам из гората." Мислех си докато обикалях из мрачните, празни улици. Не исках някой да умре само, защото ми е било скучно и съм огладняла. Все пак не бях чудовище. Не трябваше да провалям нечий живот само заради своите нужди.
Днес времето беше облачно. Може би щеше да завали и, ако имах късмет може би щеше да има буря. Тогава щях да тичам из гората без да мисля за кръв. За човешка кръв. Щях да намеря някой елен и щях да забия острите си, здрави зъби в меката като масло шия на животното.
Навлизах все по-дълбоко и по-дълбоко в огромната девствена гора. Усещах някакво присъствие. Едва ли беше човек. Ако беше щях да го подуша от километри. Беше друго. Може би беше вампир. Не ме беше страх от него. Сигурно беше последния страхливец, който когато подуши друг от своя вид се крие по дърветата. Реших да изненадам непознатия.
Покатерих се на едно дърво. След това като маймуна заскачах от клон на клон докато не усетих мириса на вампир. Бях права.
Пред мен стоеше висок, чернокос мъж. И да, беше на дървото.
-Уау, аз съм ясновидка.-засмях се аз.
Мъжът бавно се обърна към мен и ме погледна замислено.
-О, да. Да се представя. Аз съм Лия Алазар.-усмихнах се.-И не си мисли да ме нападаш, защото ще знам всички твои движения още преди да си ги направил.
Заклатушках се по клона, а мъжът все така гледаше зачудено.

Пиши в трето лице! Задължително е!

Деймън се качи бързо на високото дърво за да може да бъде в по-добра позиция от приблизаващия се или по-точно от приблизаващата се вампирка. Тя се паяви не откъдето очакваше Салватор и той не можа да прикрие стаписването си, но бързо се осъзна и се усмихна нагло на вампирката. Какво си мислеше тя? Че може да се мята по дърветата като някоя дивачка, да го заговаря без негово разрешение и да си мисли, че ще падне на нейното ниво и ще говори с нея, а още повече, че ще тръгна да я напада? Че защо да правеше всичко това? За да заприлича на нея ли? Не, благодаря – помисли си вампира. Деймън я огледа от горе до долу – макар, че се държеше като дивачка никак не приличаше на такава. На пръв поглед бе красиво момиче с дълга червена коса и зелени очи, но не беше обикновено момиче, а кръвожадна вампирка като него.
- Не си ли чувала за поздрави като “Здравей” случайно? Няма значение. Не ми отговаряй. То се вежда, че не си. Между другото аз съм Деймън Салватор, но не мога да ти кажа, че ми е приятно.
Подметна той накрая разсеяно, като продължаваше да я гледа замислено.

Лия повдигна вежда и се засмя. Този на остроумен ли се правеше? Може би. Но на нея не и пукаше. Пукаше и за жертвите му, които беше захвърлил някъде из гората. Как можеше да е толкова малоумен. Семействата на тези хора с години щяха да се надяват да се върнат живи и здрави у дома, а всъщност да са мъртви.
-О, много си умен. Да не мислиш, че ми пука кой си или какво мислиш за мен? Искам да знам къде захвърлил жертвите си, защото точно сега не ми се проверява миналото ти.-Лия присви очи.-Защо ги захвърляш точно тук? Тук никога няма да ги открият. А, ти точно това искаш. Безчувствен глупак.-засмя се вампирката.-Искам и да те предупредя. Ако захвърлиш и още едно тяло тук ще пострадаш.
За секунда Лия се озова на сантиметри пред Деймън и с лек замах го бутна от клона на дървото. Той не се приземи много добре. Лия също скочи от клона и се приземи леко без никакъв шум. След това със същите леки и безшумни тъпки тръгна към лежащия на земята Деймън.
-Разбра ли ме?-попита и се усмихна дяволито момичето.

Това вече преминаваше всякакви граници. За каква се мислеше тази никаквица. Тя не беше никоя, че да му заповядва какво да прави, а след изненадващата атака едва ли щеше да се размине без битка. Дали е разбрал? Разбира се, че не. Все пак това си беше Деймън, а той винаги правеше каквото си иска. Салватор усещаше как гнева обхваща цялото му тяло. Започна бавно да се изправя, но след секунда вече беше до червенокосата вампирка, която полетя и се заби в едно близко дърво.
- Тъпа кучка! За каква се мислиш ти? Идваш тука, правиш ми се на най-великата и ми заповядваш какво да правя. Е, няма да стане – отговори на думите й, а след това допълни – Дотегна ми от състрадателни вампири, които само мислят как да защитят човешкия род. Като чели всички забравяте кои ще. Вие ще вампири, подяволите. Нима хората не са като нас? Нима не се хранят и те с живи същества.
А след това Деймън хвана вампирката за врата и довърши през зъби:
- Не се закачай с мен! Повярвай не ме искаш за свой враг – след което Лия отново бе във въздуха и се строполи на твърдата земя- Отивай да си ядеш зайчета и ме остави намира!

Лия започна да се смее. Този наистина си мислеше, че е по-силен от нея. О, щеше да си го получи.
-Ау, колко ме изплаши.-Лия се изправи от земята и започна с леки, бавни крачки да се приближава към вампира.-Не ми пука от какво ти е дотегнало глупак такъв. Казвам ти да оставиш хората на мира иначе ще ти сритам вампирския задник. Много по-силна съм от теб малчо.
Както вървеше бавно Лия отново се усмихна дяволито и се стрелна към Деймън. След това го хвана за врата, както той нея и го повдигна от земята. Той се опита да я отблъсне, но тя не усещаше нищо.
-О, боли ли те? Да извикам мама?-присмя се на вампира Лия.- Мислиш си, че като си мъж ще ме победиш. Или си мислиш, че като имаш силата да взривяваш ще ме направиш на парчета. О, въобще не ме интересува. А сега, за да си сигурен, че си слаб в сравнение с мен ще ти покажа нещо.-Лия хвърли Деймън към близкото вековно дърво и той сякаш се вгради в него. След това се отлепи и падна на земята. Явно го болеше. Лия се подхилваше леко.
-Да имаш нещо за казване?-попита малко по-късно тя.

Дивачката наистина си беше силна, но не достатъчно. Защо ли си мислеше, че толкова лесно ще победи Деймън. Той се изправи бавно. Беше готов за битка, но трябваше да побърза. Скоро щеше да се появи слънцето и вампира щеше да отслабне...щеше да стане слаб като човек. Освен ако не пийнеше още човешка кръв.
- Време е за битка, кучко!
Отвърна и злобно Деймън, а след това земята под краката на Лия се взриви. Вампирката падна на земята и преди да се усети Салватор вече се беше надвел над нея. Той заби юмрука си в стомаха й и тялото на дивачката се заби по-надълбоко във влажната и тъмна пръст. Тя изохка, но Деймън не изчака и секунда повече, когато я хвана отново и я заби в поредното огромно дърво, което се разтресе при удара. Лия се строполи на земята, но бълзо успя да се свести и да се изправи. След секунди Деймън отново беше на твърдата земя..
Битката беше дълга и изморителна и за двамата кръвопийци, а гората наоколо не приличаше вече на гора. Все едно бе минал ураган и бе помел всичко по пътя си. Всъщност това бяха просто двама разярени вампира, които се опитваха да откъснат главата на противника си. Накрая се стигна до там, че и двамата лежаха на земята напълно изтощени от битката. Силите им ги бяха напуснали. Вампирите започнаха бавно да се изправят, но явно не можеха да понесат повече. Деймън се подпря на едно случайно неизкоренено дърво, а след това се приближи до Лия.
- Сега трябва да тръгвам, малка дивачке, но ти обещавам, че пак ще се видим – каза й той и след секунда вече го нямаше.

Още с настъпването на ноща, Джейк излезе от вкъщи и тръгна тичайки към планината за да се срещне с глутницата, но не би било странно ако случайно се разсее и тръгне по следите на някой вълк или елен който бе надушил, та това беше редовният му номер щом отиваше на среща при неговите момчета... Неее, не и тази вечер! По пътя си, който навлизаше доста навътре в така непроходимата гора, Джейк усети нещо, нещо различно, но доброто му обоняние и слух никога не биха му изневерили! Не беше нито елен, нито вълк, нито заек, още по- малко пък мечка, които вече са много голяма рядкост в планината благодарение на него! Луната проблясваше леко през така гъстите клони и осветяваше пътят му... Той постоя така още една или две минути след което улови мирисът на нещо което.... беше срещал и не му бе приятно! Да определено беше надушил "вампир", но не само един а два, които са били на мястото което е на четири или пет километра от него и сигурно вече ги нямаше...
- Не ходи там Джейк! Не ходи, не би трябвало.... - Повтаряше си настойчиво той, докато се опитваше да се здържи да не хукне на там за да види какво става...
- Може да си навлека доста неприятности с тези кръвопийци, ако са все още са там!!! - помисли си той като вървеше напред и назад...
- А може би, те ще си навлекат неприятности с мен...-каза си радостно той като се подсмихна леко хитро и заканително. Но докато се усети вече бе хукна към мястото на което се предполагаше че бяха вампирите... Той тичаше толкова бързо че дърветата минаваха покрай него като силуети, докато не се вхърли от една скала и във въздуха се превърна в чисто бял вълк който беше три пъти по- голям от нормален човек, чийто очи светеха в тъмното, а луната правеше козината му златиста... Да не беше толкова глупав че да отиде там в човешки вид! Оставаше му още малко когато той усети нещо, един от тях е наблизо, но не чак толкова че да се откаже от това да види какво е станало.... Когато той достигна мястото беше изумен! Подчти всичко в радиус двеста метра беше унищожено приличаше на бойно поле... Той се наведе но някакви останки които може би бяха човешки...
- Това е вече трябва да тръгвам ... - каза си той на ум а очите на вълка се стрелкаха подозрително наляво, дадясно... Когато усети че нещо се приближава бързо въпреки че все още бе надалеч, Джейк остана потготвен....

След тръгването на Деймън, Лия остана лежаща на земята, изморена от битката. Слънцето леко проблясваше иззад облаците и огряваше Лия, като я правеше блестяща. Тя бавно се изправи от земята, изтърсвайки се от всичката мръсотия полепила се по дрехите и от битката. Боже, дългата и черна рокля беше цялата в кал. Щеше да убия Деймън за това, че изцапа хубавата и рокля.
Изведнъж в съзнанието и изникна голям, бял вълк. Какво ли значеше това? След това картината в съзнанието и се промени. Нямаше само вълк. Имаше дървета, огромни камъни и много трева. Тя получаваше видение.
-Оу, вълче.-каза си тихо.
Явно вълк се насочваше към нея. Но какво правеше сам? Не трябваше ли да са поне двама, за да нападнат Лия? Или пък този беше само примамка, а другите щяха да решат в последният момент, за да не може Лия да види решенията им. Е, нямаше значение. Лия беше бърза и ловка. И да бяха повече от двама нямаше да я победят. Тя отново се покатери на едно от малкото останали здрави дървета и зачака вълка.
Минаха около пет минути. Всичко беше тихо. Лия беше в най-горната част на дървото, където не се виждаше червената и коса.
Изведнъж нещо прелетя покрай нея. Тя скочи безшумно от дървото и се озова зад този, който минаваше от тук. Това беше белия вълк, който беше видяла преди малко във видението си. Явно не го свърташе на едно място. Тогава се обърна. Изглеждаше като подплашен заек.
-Какво искаш?-попитах аз и се усмихнах коварно.-Кой те е изпратил? Забравих, ти не можеш да говориш. Поне кимни. Или искаш да се бием?

...... Джейк направо се стресна когато вампирката се появи изневиделица зад него, явно миризмата на жертвите в тази околност я бяха замаскирали и той беше усетил другият вампир, който си е отишъл! Два пъти по- голям от нея, Джейк се озъби и взе да ръмжи доста застрашително, но когато чу въпросите на червенокоската долавяше малко колебание в гласът и... Но всичко беше на негова страна: теренът, който познаваше като очите си и слънцето вече изгряваше, такаче всичко беше на негова страна.... Но дори и тези фактори за победа да ги нямаше, той щесе да се справи с нея без проблем! Дори ако иска може да изчезне само за секунди... Но както и да е !!! След две или три минути в които Джейк обмисляше ходовете си, вампирката не му изглеждаже толкова страшна... Замисли се дали да и отговори на всички въпроси които така изведнъж му зададе. Особенно последният ...
- Ти базикаш ли сее ??? - каза си Джейк на ум. - Да не би сириозно да мисли че ще се справи толкова лесно с мен ??? - Той остана така, продължавайки да ръмжи вече прекалено застрашително а цветът на очите му се променяше и от време на време се спускаше към нея.... В един момент той започна бавно да променя цветът си и зведнъж се превърна в човек... вампирката направо се изненада и леко отстъпи назад, но Джейк изчезна са секунда и се появи зад гърба и тогава и прошепна леко но ухо докато тя потрепваше....
- Първо, от никого нищо не искам!!! Второ, никой никъде не ме е пращал!!! Трето да естественно че говоря... - каза той и леко се осмихна... - И Четвърто, ни искам да си имаш проблеми с мен !!! - тогава той отново изчезна за пет секунди и се появи отново като огромен бал вълк на най- близката скала и изчака реакцията и.... Докато леко прокрадващите се слънчеви лъчи го осветяваха...

Лив започна да се смее. Ама как един върколак можеше да я победи. Това беше невъзможно. Може би можеше да победи Деймън или някой друг от слабите вампири в града, но не и Лия.
-Мислиш, че ме плашиш, а? Справяла съм се с много като теб. Мръсни, гадни, вонящи псета. Ще те разкъсам преди да се усетиш, така че внимавай.-казваше Лия докато все още се подхилваше.
След това прелетя покрай вълка и се озова зад него. Той отново се стресна.
-Боже, вашия вид сте много тъпи. До сега аз се опитвах да защитя хората в града, а ти идваш и ми се правиш на интересен. Колко си гостоприемен. Все пак ти познаваш гората, а аз не. Трябва да ме разведеш, а не да ми се звериш.-Лия се огледа.-Да, аз съм виновна за състоянието на гората, защото те сбих с един вампирски задник. Леле, защо толкова мразите вампирите?-попита Лия докато все още се оглеждаше.

Вълкът веднага се отдръпна от нея след това прелетя и се озова на земята оставяйки вампирката сама на скалата след което отново се преобрази и заговори...
- Дам, естественно както виждаш, може би малко се опитвам да те сплаша, но и както забелязвам ти изобщо не си се спречквала с нито един от моят вид, даже бех предположил че и не си виждала, ако беше щеше да имаш поне един или два белега на вратът или дясната ръка, а както може би забелязваш аз съм пълен с такива... - каза толково самодоволно той, защото я бе хванал в един доста жалък опит да го сплаши...
- Имам даже и вампирски, но това е друга история !!!А аз също спокойно мога да кажа че аз съм разкъсвал такива като теб,
миризливи и подли вампири нападащи от засада... Хах, но немога да разбера защо искаш да те разхождам, когато слънцето подчти е вече над хоризонта ??? Но също така и съм ти благодарен че не си падаш по човешко месо ... - каза Джейк и се усмихна коварно...
- А сега ако ме извиниш аз имам по важни работи за вършене от теб... - тогава това той се обърна и съвсем бавно се запъти по на дълбоко в гората, за да се срещне с другите, като остави вампирката леко замислена. Той вървеше все така бавно, огряван от светлите лъчи на слънцето, защото изкаше да види каква ще бъде нейната реакция... Дали ще го нападне или ще вземе мъдро решение и всеки ще тръгне по пътя си, но и в двата случея Джейк остана подготвен за транформоция!!! ....

Лия направи гримаса. Не беше задължително когато се срещаш с някой върколак да имаш белези. Тя беше убивала много върколаци в миналото без дори да и мигне окото. Можеше да убия и този, само да искаше. Някога тя бе обучавана от много силни вампири, за войн. Но, разбира се тя беше осъзнала какво прави и беше избягала навреме от местото, където бяха държали.
-Нямам белези, защото съм много силна.-каза тя самодоволно и се усмихна, докато мелеза вървеше в посока към слънцето.-И слънцето не ме притеснява, аз съм вампир не прилеп като Дракула.-засмя се тя.
Но този вълк беше изпратен от някой. Не можеше да идва просто така.
Изведнъж Лия се затича към него и за миг го повали.

... Джейк леко се усмихна когато чу думите на вампирката, щом тя го повали той точно това очакваше....
- Току що направи мнооого голяма грешка !!! - каза той много сериозно след което се засмя лежейки по гръб на земята, а червенокоската стоеше над него и го гледаше леко учудено... Иминаха около две-три секунди а Джейк вече го нямаше, вампирката започна да се върти на всички страни в очакване може би на най- лошото... След четири или пет минути на пълна тишина от гората се чу вой! Оглушителен и смразяващ кръвта, в този момент Джейк се появи гол до кръста на същата тази скала на която бяха преди малко а така добре оформеното му тяло направо изгаряше и дишането му ставаше очестено.... Той се затича много бързо и се хвърли от скалата право към вампирката, като във въздоха се превърна в огромният бял вълк. Той я повали рязко след което тя се заби в едно дърво, отново изчезна а кого тя се изправи той отново се появи, нападна я в гръб след което я захапа за лявата ръка и я запрати в камъните които си намираха точно под скалата! Този път тя се изправи малко по- бавно, опита се да го нападне но точно за части от секундата Джейк отново изчезна... Можеше да и махне главата само с един мощен замах, но и разбираше че не трябва да я подценява както и тя него! Той не бе слаб върколак като прадедите си , но тя просто не знаеше с кого се захваща... След като и нанесе още един удар с който беше запратена в едно дърво което замалко да изкорени, Джейк остана на място подготвен, ръмжейки застрашително докато вампирката оново не се изправи....

-О, мелезче, ядоса ли се?-попита Лия и се усмихна.
След това се стрелна към едно от дърветата и изчезна сред клоните му.
Вълка виеше и оглеждаше дърветата. След около две минути Лия се хвърли на вълчето и го повали. След това тя се изправи и с една ръка го вдигна във въздуха. После започна да се смее докато вълка виеше.
-Не разбирам защо, по дяволите си мислите вие вълците, че можете сами да победите един вампир. Какво сега ще извикаш глутницата ли?-Лия все още се смееше докато говореше.
След това пусна вълка. Не смяташе да го убие, а само да му срита задника. Тя почти беше победила Деймън, който тъкмо се беше нахранил с човешка кръв, а тя беше пила преди дни само малко животинска. Явно това, че е злобна беше я направило силна.
Докато се осъзна вълка го нямаше. Лия се усмихна и се засили нанякъде. Изведнъж видя бягащия бял, вълк и му припречи пътя. След това замахна към него и го повали.
Той лежеше на земята почти мъртъв и Лия реши да го остави. Разбира се, беше подготвена за неочаквана атака.

... Джейк лежеше във високата трева подчти безжизнен, огряван от лъчите на слънцето които бяха така нежни, докато тази никаквица стоеше над него и му се смееше... За каква се мислеше подявалите, за господ??? Никой не можеше да унижава така Джейк!!! Още по малко това жалко създание от мрака... Той започна да си изправя бавно, впил смъртоносен поглед във вампирката , сякаш точно това е очаквал от нея... Нейната осмивка бавно изчезна, след като чу четири или пет войя, който идваха от върха на планината тя се обърна за да огледа, но когато се обърна към мястото на което бе лежал Джейк ... той вече не бе там! Изминаха около пет или десет минути когато от дърветата се чу смях ...
- Хахахахахаха..... - беше толкова самодоволен и направо кънтеше в ушите на вампирката и още повече я вбесяваше....
- Ама ти сириозно ли мислиш че ще ти се дам толкова лесно ??? Хахаха че коя си ти ... "Войнът Вегетарианец" ??? - Джейк бе разкъсал едната такава като тази преди седмица, за това че го бе нарекла "Мелез" , точно по същият начин... " Да си мисли че има надмощие" ...
- А сега ако не възразяваш, моите хора ме чакат ... Както може би чу преди малко ... Хахахахаа - Гората утихна за една две минути... След което се чу тичане... тичане което може би бе толкова бързо, че изпреварваше дори и самият звук ... Вампирката се оглеждаше на всички страни все още с тази "самодоволна и подла" усмивка, защото звукът идваше подчти от всякъде, все едно приближаваше тежкотоварен влак !!! Но точно преди да се очакваше че вампирката ще бъде нападната нещото се спря пред един храст, тя се приближи до него, но точно в този момен белият вълк я нападна в гръб, захапа я за рамото след което отново се затича към нея с с такава скорост че изглеждаше като сянка, един мощен удар с огромната си лапа и я запрати на сто метра от мястото на което беше... Джейк отново изчена и за части от секундата вече беше на мястото на което вампирката щеше да падне, още еди мощен замах бе нужен зада я приспи след което да я разкъса но не го направи ... точно там му беше грешката, едно малко разколебаване бе нужно, за да даде възможност на зеленоокото момиче да го запрати в един голям камък, Това вбеси още повече Джейк... Той отново изчезна и след молко се появи с такава серия от мощни удари от всички страни, даже след около една минута ударите станаха толкова бързи, че Джейк имаше усещането че времето се забързва затова спря а вампирката лежеше до една дърво без да се движи... Огромният вълк се приближи до нея и леко я подуши.. тя бе в базсъзнание...
- Сега е моментът !!! - каза Джейк на ум и замахна ... но една човешка ръка задържа огромното бяла лапа... той се стресна, обърна се и видя Сам, вождът на глудницата а другите от групада се появиха преобразени като вълци които излизаха от сенките на високите дървета...
- Недей Джейк ...- каза Сам с толково успокоявящ глас ...
- Не забравяй че ние не сме чудовища като тях !!! - огромният бял вълк постоя замислен около една минута след което кимна , другите се обърнаха и се запътиха по надълбоко в гората, но Джейк малко се позабави той се преобрази в човек, взе вампирката на ръце, след което я сложи във високата трева под една дебела сянка надалеч от територията на глутницата в безсъзнание и каза...
- Може да се срещнем пак, червенокоске... И не съм сигурен че знаеш точното значение на думата мелез, все пак съм чистокръвен... - той леко се усмихна, обърна се е тръгна след другите като след време се изгуби сред дърветата .......

Анна-Клаудия продължи да върви из гората като запази пълно спокойствие, което беше напълно типично за нея. Тя не се притесняваше от мрачната и зловеща обстановка - беше свикнала със мрачните и зловещи неща, даже се беше приспособила и привързала към тях. Долетяха няколко гарвана и единият кацна на рамото й. Клаудия пропъди птиците като размаха леко с ръце със своя сдържан, елегантен и превзет маниер. Усети някаква странна болка на гърлото си - беше жадна. Видя една сърна, но не й обърна внимание - животните не вършеха работа. Анна-Клаудия се нуждаеше от прясна млада човешка кръв. Натъкна се на една горска пътека, продължи по нея и беше отведена до малка горска полянка застелена с изсъхнали борови иглички. Там имаше млад мъж на около 25 години, който държеше пушка и се оглеждаше на всички посоки. Или търсеше дивеч, или се беше изгубил. Клаудия пристъпи бавно към него без да издава никакъв шум?
- Да не си се изгубил? - попита тихо, срамежливо и нежно тя.
- Да, аз.... Не! - отговори малко стреснато той. - Просто съм на лов... А ти какво правиш тук?
- Аз ли? Нищо. Просто се разхождам. - Отвърна мило Клаудия. - Някога целувал ли си червенокосо момиче? -запита тя.
- Ами аз.... не съм. - отвърна мъжът и й се усмихна леко смутено.
- А изкаш ли да опиташ? - попита Анна-Клаудия и без да чака отговор допря устни до неговите. Той изгуби дар слово и се разтопи в ръцете й. След като приключи нежната целувка по устните, тя го целуна по врата. Мъжът изохка и се притисна към нея. Изобщо не усети как Клаудия впи зъби във врата му и започна да пие кръв... или пък усети, но нищо не каза.

* * *

След около половин час Анна-Клаудия беше приключила с угощението. Дори не си направи труда да изтрие спомените на мъжа, който беше жив, но в безсъзнание. В околностите постоянно се носеха слухове за нападения от вампири (тъй като вампирите бяха в изобилие), но никой нямаше да повярва на разказаното и щяха да го сметнат за луд. Сега тя вече можеше да си тръгва... или да се поразходи още малко в гората и да потърси някой себеподобен. Да, много й се искаше да срещне някой друг вампир и да си поговори с него. Така копнееше да проведе някой нормален разговор със "колега", а не с "вечеря". Само се надяваше да не се срещне с някой от глутницата самонадеяни върколаци, за която бе чувала. Не, че щеше да се бие ако срещнеше вълк - просто щеше да го впечатли и после да го подразни с проявата на неинтерес към наго. Щеше да е забавно, но не й се занимаваше. Дано срещнеше вампир...

* * *

След като обикаля два часа и не срещна никой Анна-Клаудия реши да се върне в града - може би там щеше да си намери занимание....